Помните ли някогашните прохладни дълбоки мазета пълни с всякакъв вид зимнина, които нашите баби и дядовци старателно пълнеха в продължение на цялото лято и есен?
Огромните бъчви пълни с вино и ракия. Рафтовете с всякакъв вид зимнина, компоти, консерви и сладка. Наредените суджуци и луканки…
От много време, обаче, това не е поанта за модерния градски човек – удобството да имаме всичко това на ръка разстояние в кварталния магазин просто отмени нуждата от „зазимяването“, което нашите прародители са били принудени да правят.
В днешния модерен и забързан свят никой няма време, нито пък пространство за подобни неща – пазарната икономика се е погрижила за тях.
Има обаче някои класически традиции на българщината, от които ни е трудно да се откажем. Все още печем чушки в чушкопека на терасата, за да ги консервираме. Нареждаме суджуците на простира, за да съхнат. В мазето задължително има бидон с кисело зеле…
В същото време искаме заплати по „европейски“, хубави и съвременни апартаменти, нови и лъскави коли, и разбира се, целта на живота ни е да обикаляме света и да откриваме себе си.
Поглеждайки отстрани, обаче, идеята за луксозния живот някак си не се връзва с желанието да сушим суджуци и да правим кисело зеле.
Ако това е била представата за лукс преди 100 или 200 години, днес нещата са коренно променени и няма как да стъпим в съвремието, придържайки се към навиците от миналото.
Европейци, но по български
Някак си не върви да притежаваме апартамент за 300 000 лева, автомобил за 100 000 лева, смартфон за 3 000 лева и да ходим на почивки за 10 000 лева, а в същото време да държим на балкона си бидон с кисело зеле и зелева чорба…
Да, домашно приготвената храна има съвсем различен вкус и няма спор, че повечето от нас помнят храната, с която са се хранили в своето детство, с умиление и носталгия – някак си тя беше по-естествена, по-вкусна и ни носи по-добри спомени.
Но нека все пак си дадем адекватна сметка, че не всичко е приложимо в съвременната градска среда. А благодарение на масовата урбанизация и преселването от малките села в големия град имахме възможността да се нагледаме на какви ли не неща – изхвърляне на боклук през терасата, бидони с кисело зеле на балкона, превръщане на гаража в място за приготвяне на буркани със зимнина (от лютеници до компоти) и всякакви скараджийски изпълнения, присъщи за събиране „на прасе“ на село, но не и за европейската столица, в която претендираме, че живеем.
Не, никой не иска да се отървем от тези неща, които малко или много са характерни за нас като българи и като балканска държава. Просто смятаме, че мястото на киселото зеле, суджуците и компотите е там, където винаги е било – на село в дълбокото прохладно мазе на дядо и баба.
Ако нямаме село или дълбоко прохладно мазе, тогава ни остава единствено изборът да се доверим на кварталната бакалия или големия хипермаркет.
Разбира се, никой не спира никой да си закупи къща и да се върне на село – ние вярваме, че селските райони трябва отново да се оживят.
Етажната собственост, обаче, не е като селската къща – не можем да си правим барбекю на двора и миризмата от киселото зеле не си остава само за нас, а останалите живущи са принудени да живеят с нея.
Като съвременни градски хора най-накрая трябва да разберем, че да бъдем част от модерен жилищен комплекс означава да се съобразяваме с останалите живущи и да не поставяме нашите желания пред техния комфорт.
Всеизвестен факт е, че българските правилници за вътрешния ред в етажните собствености не са предвидили подобни проблеми, но това не означава, че те не съществуват.
Това изисква от нас като модерни европейски граждани да осъзнаем, че имаме и отговорности – не само права и изисквания.
Киселото зеле и суджуците са класически български храни и никой не иска да се откажем от тях.
Това, от което трябва да се откажем обаче, са старите навици и разсъждения, които ни пречат да живеем по-добре и да се изравним на едно ниво с онези страни, които наричаме „европейски“.